Есето на Ася Георгиева с награда от национален конкурс за есе

Ася Георгиева, ученичка в 11-ти клас на видинската езикова гимназия е сред наградените в конкурс за есе на тема „Държавата, в която искам да живея“. Тя е активен младеж, със собствено мнение, с което е впечатлила екипа от Европейското висше училище по икономика и мениджмънт в национален конкурс с есе, в което разглежда различни социални явления и единствената засегнала проблема с купуването на гласове.

Ася е сред младежите от нашия град, с които можем да се гордеем. Тя е част от екипа на „Младежка банка – Видин“ е се включва в не една инициатива, в която вижда смисъл, нещо повече, самата тя е и инициатор на подобни. Според Ася „хората трябва да са будни, да действат”.

Ето и есето, за което заслужено беше наградена: 

 

Държавата, в която искам да живея
 

Страната на мечтите ми не е мястото на „неограничените възможности” – САЩ или подредената Германия, нито дори място с вековни кралски традиции като Англия. Не бих емигрирала като някоя пойна птица в „топлите страни” – Италия и Испания. Държавата, в която искам да живея, остарея и да науча децата си да я обичат, е България. Вероятно е странно, че пред тези силно развити страни поставям една малка, почти никому неизвестна България, или пък не. Колкото и да е клиширано, изборът ми има просто обяснение - България е моят роден дом!

            Родена съм и живея в град, велик само в учебниците по история. Моят Видин е бил столица тогава, когато ,днес, „растящата, но нестарееща София”, е била селце. Но какво виждаме днес ние, видинчани? На референдума Видин гласува с „НЕ” за висше учебно заведение  в града. Хората тук се сливат със сивото ежедневие и не живеят, а просто оцеляват ден след  ден. Те не просто не правят нищо за промяна, но дори са свикнали с безхаберието и некадърността на местните управници. Почти няма кой да види дали Видин е красив, или не – улиците след седем вечерта са безлюдни като във филм на ужасите , а кучетата са повече от младежите. Да намериш тук работно място, е еквивалент на това да видиш Йордан-Йовковата „бяла лястовица”. За децата на Видин съдбата е предначертана - завършваш гимназия, заминаваш извън Видин или България, с всяка следваща година се връщаш все по-рядко и по-рядко, ако все пак някога си помислиш да се върнеш във Видин, още на табелата, като че ли пише : „ТУК РАБОТА НЯМА!”. Защо ли тогава искам да живея във Видин и в България? Искам да живея тук, но по друг начин, с други хора, или пък със същите тези, но будни, дейни, оптимистични и не само с желания, но и с действия за промяна. Критикувам, и критикувам… , но не защото не обичам. Обичам и Видин, обичам и България. Обичам родината така, както една майка обича детето си – може да го наругае, но ще е от любов.
             Знам, че всички искаме да живеем в България, но една по-различна България. Държава, в която политиците са лоялни, а хората са спокойни. Не искаме нашата държава да е голяма по площ и с безчетно население, а само да отстоява смело и твърдо позициите си. Искаме да видим България като една самостоятелна страна, която следва собствен план за развитие, родина, достойна за възхищението на всички нас и не само от псевдопатриотизъм и родова принадлежност, но и заради това, което е достигнала в развитието си. Искаме държава, в която не се мъчиш, за да оцелееш, държава, осигуряваща спокоен живот. Искаме толкова прости неща, нали? А какво правим, за да ги постигнем? Недоволстваме от държавата. Но кой всъщност е държавата?
            Питам хората какво е България и получавам отговори: Дунав, Стара планина, Черно море, Рила и Родопите …  – все наименования на земен релеф. България не е купчина от квадратна площ, долини, котловини, планини и реки. България я е имало още през 632г. – Стара Велика България. Тя не е била на Балканите, там не е имало нито Дунав, нито Балкана. Българи, България не е на картата! България сме ние! Ние носим България в нашите сърца! Затова Мария и Иван, които са гастърбайтъри в Италия, работят двойно предния месец, за да се приберат за 10 дена в България, защото, където и да са на картата на света, в сърцата си остават българи, мечтите им са на български език и учат детето си да казва „мама” на български.
            Ако ние сме държавата, а държавата е недоволна от положението, то тогава кой трябва да промени ситуацията? Русия? Европейският съюз? Америка? Не! Ние трябва! Ние сме тези, които трябва сами да излезем от положението, до което сме стигнали. Защо българите мислим, че някой друг е длъжен да ни помага? Да, Паисий събуди българина от робския сън, но не сме ли по-умни, по-развити и по-независими от българите през XVIII в.? Получаваме дванадесет години безплатно образование, имаме свобода и независимост. Ако не се събудим сами, ако не нагласим сами будилника за „часа на българина”, никой друг няма да дойде и да го направи. А когато някой спи прекалено дълго, накрая не се събужда.
            Но какво правим ние, българите, понастоящем? Все „полезни” неща. Например:  Когато кажа, че съм от северозападния край, бивам окуражена с думите: „Аха, Северозападнала България”. От „Шоуто на Слави” правят подписка за провеждане на референдум, който да доведе до разглеждане на промени в държавното устройство. Какво се случва? Подписват се само 673 481 души. Населението на България към 2016 е над 7 милиона. Изводът  - на останалите почти 6 милиона и половина всичко им е наред. Корупцията според тях е нещо хубаво , приятно им е да нямат постоянен доход и работа, обичат политиците да ги лъжат, доставя им удоволствие разходка в мръсния парк, ако ги нападне бездомно куче, не е проблем, спят по-спокойно, когато знаят, че някой безнаказано търгува с националнокултурното богатство, на върха на щастието са, когато олимпийските ни надежди тренират в порутени зали и така нататък и така нататък. Така ли е? Мразим всички политици, защото лъжат, крадат и купуват гласове, но нямаме нищо против срещу банкнота с лика на Славейков да продадем и нашия глас. Чиновническата система е неорганизирана и това ни дразни, но няма да потърсим отговорност никому, защото не ни се занимава.
            Сега, в XXI в., уж се движим напред, а всъщност маршируваме на място. Искаме по-добра държава за нас, а чакаме друг да я създаде. Няма да открия топлата вода, като кажа, че промяната трябва да дойде от нас за нас. Нужна е само воля, желание и единство. Нали „Съединението прави силата” ?Не е нужно да се връщаме чак при хан Кубрат, за да го осъзнаем. Остава ми вярата и/или надеждата, че след толкова векове съхранена национална идентичност няма да пропилеем всичко завещано ни през времето. Какво е заключението? Държавата, в която АЗ искам да живея, трябва да бъде построена от 7 милиона работници, работещи безвъзмездно и без почивка. Дали е егоистично, или благородно, ще прецените сами. За държавата трябва да работим със сили, ум и желание, а родината трябва да обичаме както Далчевия герой: „ Аз те обичам не защото си богата, /а само за това, че си родина моя… „

 

   
© Активно Общество